Не мога...

Не мога да ти подаря себе си
в минало време.
Там съм подарена вече
на някой друг.

Б.Петкова

Минало

"Вземам бавно в ръка тези стари писма и зачитам...
Спомен се втурва, но бързо отлита. Следите зад мен са затрупани с лед и с камък. Няма път назад към "Нас". Аз съм мъртва за тебе, отдавна.
Само скръб е светът. И жестокост. И грубост.
И... изписвам с трептяща ръка тези думички сини и замислена поглеждам назад... Виждам ято години. Години...
Бавно пада нощта. Идват покоя и мрака. Аз не мисля за теб и не плача на сън.
Аз не чакам!"

До моята съперница

Спомняш ли си за мен, Мая?!
Спомняш ли си как ме поглеждаше, как ме преценяваше?
Аз съм "Онази", приятелката Му. Не успях да те забравя, дори и за миг.
И тази нощ няма да забравя. Неочакваната. Абсурдната.
Бях там. С него!
И ти беше. Може би не ме мразеше. Може би не ревнуваше от мен. По някаква нелепа женска логика дори може би ме обичаше, защото аз бях част от неговия свят, от неговите нощи и дни, от душата Му.
Неговата нощ беше моя, само моя. Целувките му бяха за мен. Думите му. Блусовете. Всичко! Не те ли задушаваше коварният ми женски триумф?!
Ти беше толкова близо до него, а така далече от сърцето му... От пиедестала на сърцето Му те гледах с убийствена настойчивост... Исках да ти кажа, че за мен ти си една от всички останали, които го пожелаваха. Една от всички, които искаха да го имат за себе си. Та той принадлежи единствено на себе си, не мислиш ли?! Има свобода, с която да решава какво да направи и сърце, с което да избере Правилната. Можеше да го откраднеш, но да му отнемеш мен нямаше да можеш! Не беше първата и последната нямаше да си.
Свикнала съм. Свикнала съм да жертвам време и сили за него. Свикнала съм без него, свикнала съм и да го чакам... Защото винаги се връща!
Дори и да го имаш, ще го имаш за час, за ден, за месец. А аз ще бъда до него и когато протегне ръка, ще ме намери до себе си... Една и съща след безбройните промени.

Не навеждай глава, Мая! И не ме поглеждай с презрение. То е за теб!
Аз съм бившата, сегашната, бъдещата.
Ти си поредната, тайната, резервната.
Колко лошо, нали?!

Почти Шехерезада

И заиграх се пак със думите -
тъй малко от игрите ми останаха.
По стъпкани пътеки тръгвах,
но пак пробивах път – за двама.
Хиляда нощи писах приказки,
не спрях да вярвам в Дядо Коледа,
учудваха ме тесните комини,
но отесняха напоследък и сезоните.
И с думите отново си играя,
рисува смях по мойто слепоочие,
пристъпва във окото ми онази
разголена до дъх душа-художничка,
извайва от черница бяла лютня,
под пръстите й тръпно трепват струни.
Прохожда песенно пастелно утро.
След хилядната нощ настъпва първата.

Левена

...

"Говориш бавно... Сякаш ти самият не си вярваш.
Другите вярват ли ти?
А аз?! Само аз ли останах?! Само аз ли не съм те обвинявала в лъжа?!
Естествено... Едва ли е за друго.
Не те слушам.
За да оцелееш, трябва да си сляп и глух. А ти държиш да оцелея! Старателно замъгляваш погледа ми. Грижовно заглушаваш и болката, която вече си отворил в мен.
Усмихвам се.
Ти не знаеш, но играта вече има нови правила! Не бързай... Много време има още...
Приближи се още малко...
Ще ти прошепна чий ред е да си поиграе с теб!"

И Дороти превърна се в жена


Ели Георгиева


Да. Бяхте трима - млади и прекрасни -
на Дороти отбраната тайфа.
Лудувах с вас, безкрай щастлива раснах,
сред храсталаци джоджен и трева.

Закриляхте ли? Аз ли ви закрилях?
Не зная - бях си палаво дете.
В пчелините пчелите люто жилят,
без да делят момиче от момче.

Плашило, Лъв, Човек от тенекия
и Дороти с разветия перчем,
дори цигара можеха да свият
от репеи, в листенце от бадем.

Предъвквайки стипчивите смокини
от клони, сякаш вени на Граал -
дърветата в съседските градини
ни канеха при всеки плод узрял.

Прескачах плет и бой ядях наравно,
с ожулени ръце, крака и нос,
докато някак си неумолимо бавно,
надвисна сянка над страната Оз.

Велика грешка бе, когато някой,
вместо беззлобно да ме зашлеви
или с юмрука да ме тресне яко,
погледна ме с... пораснали очи.

Добрата приказка така загива-
изгаря през синкопа на сълза,
че Дороти все още да е жива,
за жалост се превръща във жена.

Притисната от своята Голгота,
тя вади нежелания си коз.
Несъвместими вече със живота,
стопяват се героите от Оз.

"Стихо..." до никого

Достойна увертюра - цял шамар.
За малко беше цялата да пламна.
За миг си пожелах... да съм добра,
но след това с достойнство... да те смажа.
От купища поети бе един,
от който да не ми се доповръща.
Различен (като курвата без грим),
при който често, въпреки... се връщах.
След думите...
си – той, а аз съм – тя.
(Прегръщал си змия, за да те хапе.)
И няма вече: Как, Защо, Кога...
(Човек съм и причина, за да знача.)
Сега затварям тези две очи.
Вменявам си, че няма да те има.
Отворя ли ги – Ти не ще си Ти.
(Поантата е глупава... без рима!)

Кремена Стоева