Счетоводство на чувствата

tony04


Искам да се науча на такъв занаят! Защо ли? Отговорът е толкова простичък...
За дългите години плаване из житейските морета разбрах, че всички си приличаме в желанието да вземаме и получаваме, без да раздаваме себе си...
А в счетоводството всичко трябвало да бъде равно: Начално салдо плюс Дебит минус Кредит е равно на крайно салдо...
Само се питам: Когато тръгваме от нулата и добавяме точно толкова, колкото и изваждаме, няма ли винаги да се озоваваме там, откъдето сме тръгнали?

Каквато ме рисуват

Необяснима. Прорез в огледалото-
мистична ме рисува пролетта му.
Неистинска, изпъкваща във бялото
на очите му. Нежива рана.

Необяснима. Иска ме такава,
каквато ме рисуват нощем сънищата-
буреносна, виеща се хала
в бутилката на виното му мътно...

Необяснима. Вечер новолунна
(откривал ме е в хиляди съзвездия.)
И с конници от миналото върнал се,
бавно рие моето безбрежие...

Необяснима съм. Недорисувана-
не искал да живея на пано.
И аз не искам. Нека съм бездумие;
безследност...
... всепоглъщаща Любов!


Лора Димитрова

Причината...

"Мина много време, а аз още те обичам. Още мисля за теб.
Разбрах, че причината, поради която изпитвам болка от тази раздяла е... Че сърцата ни са свързани!
Вероятно преди този живот сме били заедно в още хиляда такива живота и във всеки от тях сме се намирали пак. Може би дори сме се разделяли по същата причина.
Убедена съм, че ще се видим пак в следващия живот...
Отново ще се намерим.
И тогава сигурно звездите над нас ще са се променили.
И ще се обичаме не само за този живот... А и за всички минали преди него!"

Теорема

Доказано е
че Вселената се разширява
Следователно
ние се отдалечаваме
взаимно

Г. Господинов

Из "Плюшеното зайче" - Марджъри Уйлямс

"- Боли ли? - попита Зайчето.
- Понякога. – отвърна Кончето,защото винаги говореше честно. - Когато си истински, за теб няма значение дали те боли.
- Изведнъж ли се случва, сякаш те раняват - питаше Зайчето - или малко по малко?
- Не се случва изведнъж, - обясни Кончето - а ставаш истински. За това е нужно много време. Затова не се случва често на хора, които се чупят лесно, имат остри ръбове, или трябва да се пазят много внимателно.Общо взето, когато станеш Истински, козината ти се е проскубала, очите ти са изпадали, краката ти едва се държат за тялото. Но тези неща изобщо нямат значение, тъй като ти си Истински и не можеш да бъдеш грозен, освен за хората, които не разбират."
- А защо трябва да изтърпя всичко това, че да стана Истински? - попита плюшеното зайче, като се зае да къса едно по едно листенцата на една маргаритка.
- Ето виж, тази маргаритка, чиито листенца късаш, сега трепери от болка. – обърна се с мъдър поглед Кончето към малкия любопитко. – Защото тя е Истинска.
- Не разбирам, значи трябва да стана Истински само и само, за да усещам болка? – продължи с безкрайните си въпроси плюшкото, като остави цветенцето на мира.
- Не, не е само това, но ще можеш да усещаш всички чувства, както и най-великото – любов.
- Ала и аз сега я получавам от детето, което ме притежава. – продължи да упорства Зайчето.
- Но ти не само ще я получаваш, но ще я и даваш.
- И все пак защо трябва да преживея всичко това? Защо трябва да съм в такова окаяно състояние, че да бъда Истински? Тогава ще има ли смисъл?
- Зайче, право си, че всичко ще дойде в края на съществуването ти, но това е целият смисъл на живота. И въпреки грозотата и въпреки болката, ти ще бъдеш Истински. Такъв какъвто винаги си искал да бъдеш. А какъв искаш да бъдеш? Как мислиш, че ще изглежда истинското ти Аз, след като феята те дари с него? – на свой ред започна с въпросите Кончето.
- Може би разликата няма да е много голяма. Може би ще продължа да съм си безмълвно въпреки даденото ми слово, поставено кротко на леглото наред с другите играчки. Безчувствено въпреки туптящото сърце в гърдите ми. Но може и да бъде другояче. Може да успея да направя хората щастливи, да накарам едно дете да се усмихне или пък да успокоя друго плачещо, да бъда утехата за един мъник, сънувал кошмар. Но не и да изпитвам онези чувства, характерни за човека, даже още по-силни. И все пак не знам, просто искам да съм Истински. – Зайчето млъкна и погледна с големите си заешки очи Кончето.
- Ето, истинският ти Аз напира, той говори в момента, то мечтае да бъде Истинско. И все пак ... и все пак трябва да почакаме феята. Тогава ще разберем.
Последва продължителна пауза, в която Зайчето погледна към небето, търсейки с поглед сякаш Истината.
- Този мой Истински Аз се страхува. – процепи тишината едва доловимото гласче. – Защото Истинското Зайче е толкова лесно ранимо, като крилата на пеперудата – само да бъдат леко навлажнени от дъжда и те престават да летят завинаги.
- Но виж, то е красиво като крилцата на пеперудата. Първоначално е била грозна гъсеница, която никой не е искал да докосне, докато не се стигне до съвършенството. Но знаеш, че малките неща, нежните, красиви неща са най-лесно раними, чупливи. Ала трябва да поемеш този риск, Зайче.
Зайчето не отговори, помаха за сбогом и тръгна към залязващото слънце с пеперудата в шепи. Достигнало края на хълма, то разтвори длани и пусна малкото летящо на свобода. А очичките му ясно следяха процеждащите се последни слънчеви лъчи през тънките, ала красиви крилца на пеперудата. И реши ... и реши да бъде истинско ... да бъде истинско от тук нататък ... така че всеки да може да види Истинското Зайче, макар и пречупено през различна призма. Но независимо от това, цветовете остават все така красиви, топли и ярки."

На кръстопът

Ще приема всичките поражения.
И седнала на един кръстопът,
ще раздавам:
прецъфтели илюзии,

несбъднати сънища
и ябълки на греха.

Срещу залеза-
към червените макове
на утрото ще вървя
с една зряла луна в шепите
и нищо за губене.
florans

Не мога...

Не мога да ти подаря себе си
в минало време.
Там съм подарена вече
на някой друг.

Б.Петкова

Минало

"Вземам бавно в ръка тези стари писма и зачитам...
Спомен се втурва, но бързо отлита. Следите зад мен са затрупани с лед и с камък. Няма път назад към "Нас". Аз съм мъртва за тебе, отдавна.
Само скръб е светът. И жестокост. И грубост.
И... изписвам с трептяща ръка тези думички сини и замислена поглеждам назад... Виждам ято години. Години...
Бавно пада нощта. Идват покоя и мрака. Аз не мисля за теб и не плача на сън.
Аз не чакам!"

До моята съперница

Спомняш ли си за мен, Мая?!
Спомняш ли си как ме поглеждаше, как ме преценяваше?
Аз съм "Онази", приятелката Му. Не успях да те забравя, дори и за миг.
И тази нощ няма да забравя. Неочакваната. Абсурдната.
Бях там. С него!
И ти беше. Може би не ме мразеше. Може би не ревнуваше от мен. По някаква нелепа женска логика дори може би ме обичаше, защото аз бях част от неговия свят, от неговите нощи и дни, от душата Му.
Неговата нощ беше моя, само моя. Целувките му бяха за мен. Думите му. Блусовете. Всичко! Не те ли задушаваше коварният ми женски триумф?!
Ти беше толкова близо до него, а така далече от сърцето му... От пиедестала на сърцето Му те гледах с убийствена настойчивост... Исках да ти кажа, че за мен ти си една от всички останали, които го пожелаваха. Една от всички, които искаха да го имат за себе си. Та той принадлежи единствено на себе си, не мислиш ли?! Има свобода, с която да решава какво да направи и сърце, с което да избере Правилната. Можеше да го откраднеш, но да му отнемеш мен нямаше да можеш! Не беше първата и последната нямаше да си.
Свикнала съм. Свикнала съм да жертвам време и сили за него. Свикнала съм без него, свикнала съм и да го чакам... Защото винаги се връща!
Дори и да го имаш, ще го имаш за час, за ден, за месец. А аз ще бъда до него и когато протегне ръка, ще ме намери до себе си... Една и съща след безбройните промени.

Не навеждай глава, Мая! И не ме поглеждай с презрение. То е за теб!
Аз съм бившата, сегашната, бъдещата.
Ти си поредната, тайната, резервната.
Колко лошо, нали?!

Почти Шехерезада

И заиграх се пак със думите -
тъй малко от игрите ми останаха.
По стъпкани пътеки тръгвах,
но пак пробивах път – за двама.
Хиляда нощи писах приказки,
не спрях да вярвам в Дядо Коледа,
учудваха ме тесните комини,
но отесняха напоследък и сезоните.
И с думите отново си играя,
рисува смях по мойто слепоочие,
пристъпва във окото ми онази
разголена до дъх душа-художничка,
извайва от черница бяла лютня,
под пръстите й тръпно трепват струни.
Прохожда песенно пастелно утро.
След хилядната нощ настъпва първата.

Левена

...

"Говориш бавно... Сякаш ти самият не си вярваш.
Другите вярват ли ти?
А аз?! Само аз ли останах?! Само аз ли не съм те обвинявала в лъжа?!
Естествено... Едва ли е за друго.
Не те слушам.
За да оцелееш, трябва да си сляп и глух. А ти държиш да оцелея! Старателно замъгляваш погледа ми. Грижовно заглушаваш и болката, която вече си отворил в мен.
Усмихвам се.
Ти не знаеш, но играта вече има нови правила! Не бързай... Много време има още...
Приближи се още малко...
Ще ти прошепна чий ред е да си поиграе с теб!"

И Дороти превърна се в жена


Ели Георгиева


Да. Бяхте трима - млади и прекрасни -
на Дороти отбраната тайфа.
Лудувах с вас, безкрай щастлива раснах,
сред храсталаци джоджен и трева.

Закриляхте ли? Аз ли ви закрилях?
Не зная - бях си палаво дете.
В пчелините пчелите люто жилят,
без да делят момиче от момче.

Плашило, Лъв, Човек от тенекия
и Дороти с разветия перчем,
дори цигара можеха да свият
от репеи, в листенце от бадем.

Предъвквайки стипчивите смокини
от клони, сякаш вени на Граал -
дърветата в съседските градини
ни канеха при всеки плод узрял.

Прескачах плет и бой ядях наравно,
с ожулени ръце, крака и нос,
докато някак си неумолимо бавно,
надвисна сянка над страната Оз.

Велика грешка бе, когато някой,
вместо беззлобно да ме зашлеви
или с юмрука да ме тресне яко,
погледна ме с... пораснали очи.

Добрата приказка така загива-
изгаря през синкопа на сълза,
че Дороти все още да е жива,
за жалост се превръща във жена.

Притисната от своята Голгота,
тя вади нежелания си коз.
Несъвместими вече със живота,
стопяват се героите от Оз.

"Стихо..." до никого

Достойна увертюра - цял шамар.
За малко беше цялата да пламна.
За миг си пожелах... да съм добра,
но след това с достойнство... да те смажа.
От купища поети бе един,
от който да не ми се доповръща.
Различен (като курвата без грим),
при който често, въпреки... се връщах.
След думите...
си – той, а аз съм – тя.
(Прегръщал си змия, за да те хапе.)
И няма вече: Как, Защо, Кога...
(Човек съм и причина, за да знача.)
Сега затварям тези две очи.
Вменявам си, че няма да те има.
Отворя ли ги – Ти не ще си Ти.
(Поантата е глупава... без рима!)

Кремена Стоева